Триптих за Невена (03.06.2000)
Привечер. Зàдуха. Въздухът не да го режеш - на залъци да го късаш. Бели градоносни облаци се кълбеха по небето, почнаха да се ръфат и от раните им като кръв потекоха светкавици. Студен вятър се понесе и преви дърветата.
Цветята се снижиха в поклон пред халата.
Спуснаха се съседите да изпреварят дъжда, да издрапат горе на високото, а аз отивах в окото на бурята. Познавах добре района и знаех кога иде страшното.
Заваля. Ледени капки се забиваха като гвоздеи по гърба ми. Чаках ги. Радвах се.
За Земята съм прикован, Господи!
Изви се още по-силно и се изсипа...
Вятърът поутихна. Дъгата накипри шарената си черга.
Отидох да видя цветята. В лехата, като разкъсани сърца червенееха латинки и листа от рози...
Една-единствена, току-що напъпила, отриваше сълзите си в слънчевите лъчи, накланяше закачливо цвета си и ме питаше: "- Позна ли ме?!"
А ей там горе, зад баира, слънцето уж се прибираше, а ми намигаше: Видя-я-я-х! Видях!
---
Девет години те няма, Невена...
Свещ в ръката държа.
Слагам в краката ти, с преклонение
полско букетче цветя.
Тези чувства преливат във стихове.
Колко красиво е утрото тук.
И е приказно. И е тихо.
Звездна сцена... Напук!
Дълго броди по тучни ливади.
Тихо тръпна под звук на щурче.
Нежно-хубава! Толкова млада!
И едно побеляло момче...
Малко зрънце в душата ми пада
и разсипва сребро от роса.
Нежелани емоции. На каскади.
А до езеро плаче върба...
Как очите от спомен горят.
Де е мое? Де наше?
И как пусто до болка звънят
празните чаши...
- - -
Паднала на пода.
Парабел в ръката.
Тяло на топола.
Дръпната полата.
Сърцето пробито.
Ясно челото.
Очите открити.
Ръка зад ухото...
Сякаш и в съня си
искаше да слуша
тихото и нежно:
- Я те волим, душо!!!
Днес се навършват девет години от смърта на Голямата Икона на Българското кино Невена Коканова - Бог да я прости!
© Красимир Дяков All rights reserved.
