Трохички надежда
Видя ли ме? Това ли съм аз?!
Ранена не от болката която
в мене тупти – а от предателства,
оплели с мрежи без края...
А сърцето все така тупти ли, тупти!
И сякаш хиляди отровни стрели –
към мене летят и се забиват в сърцето.
Доброто къде е? Като бях към всички добра!
Какво е търпение...!Какво ми донесе!
Като по цяла нощ отронвам горчиви сълзи!
И ето сива мъгла обгръща всемира...
огорчено е времето в което живея
и сега тревожно се взирам в утрото
на бъдните дни... трохички надежда,
събирам в шепи и все така отронвам
в мрака горещи горчиви сълзи...
Затова ще отсея подводните камъни,
които нараняват стъпалата ми
и смело ще поема по най-светлия път.
Да бъда себе си и да докосна с обич душата си!
И разтваря се времето бързащо
към надеждата, най-светлия път...
а мислите намериха ключа, да изричат
думи само с любов и надеждата...
Да живея в един мирен и светъл свят!
© Катя All rights reserved.
