Трошици светлина
Мижав,
угрижен,
раните ближа
с грапав пресъхнал език.
Не стига
времето
за нищо.
И нищото
настига ме.
Нищото
пребива ме
със своите въпроси.
Пред прага на деня
стоя и прося
трошици светлина.
Аз съм куче
в този скучен
безкръвен свят,
където с плесници
посичат
птици сред полет,
където червеи ровят
очите на новия
дързък, модерен човек.
Аз съм паднал
на пръстите восък
от свещта
прогорила
свещен скрижал.
Аз -
кинжалът
в ръцете на
убилия
своя баща
непокорен пастир.
И вик покосен
пред Бастилия
в кървавия танц
на нощта.
© Серафим All rights reserved.
