Трябваше тогава
Ти идваш пак, но вече нямам сили.
Прегръщам те с безтрепетно сърце.
Ръцете ти в трупа ми са се впили
и търсиш с поглед старото лице.
За миг изтръпваш - "А коя е тази?"
"Това съм аз - нима не ме позна."
Ти някога се врече да ме пазиш,
но беше тежка другата везна.
Ти плачеш днес, но сълзи не потичат
и погледът ти мътен се огъва.
Ти шепнеш, че навярно ме обичаш,
но думите ти в празното потъват.
Ти казваш ми, че цял живот си чакал,
че цял живот пътувал си към мен.
Клавишите на самотата тракат
и поривът ти пада повален.
Сега е късно. Трябваше тогава...
Протягам длан, но тя не те достига.
Мигът се скри с усмивката лукава,
а в мен последен прилив се надига.
Но той заглъхва,ти не го съзираш.
Обръщаш се и тръгваш съкрушен
Вървиш натам, след миг отново спираш
и се надяваш да откриеш мен.
Сега е късно. Трябваше тогава...
© Даниела Борисова All rights reserved.
