Тръпката на Любовта
Изгаряме във пламъка на тежестта,
с която болката ни срязва.
Поддаден на човешката си суета,
индивидът грешката си не признава.
***
Изгубено ковчеже в свят суров
за тебе бях... Открий ме!
Отдавам се на твоята любов,
сълзя отново пак... изпий ме!
Красивo би било, но тъй - едва ли,
щом думи мериш и на две делиш.
Не можеш или може би не искаш
да признаеш, че си с мен щастлив.
Да, двама сме, но си самотник
във своя дом - уютен и голям.
Децата са далеч от тебе,
но аз съм тук и... не съм блян.
Пред чашата с кафето, сутрин рано
седиш наведен и мълчиш...
А телефонът е до твойто рамо -
пресегнеш ли, ще позвъниш.
Но горд във самотата клета
на скъпи спомени "лежиш".
Отдавна бе ти любовта отнета,
но друга, виж, до теб стои.
Изля се водопадно във очите ми.
През болката долавям аз
стаеното дълбоко във гърдите
и грея с пламъка на обичта.
Не се отказвай - нека съм до тебе.
Така по-светъл ще е с двама ни света.
И сгушим ли се пак, ще я запазим
на топло, нея - тръпката на Любовта!
© Петя Кръстева All rights reserved.
