Тя...
Тя...
Тя си отиде от нашия клас.
Тя си отиде от мен и от нас.
Просто напусна – капката преля
чашата, а от очите заваля.
А бяха тъй синьо-зелени.
Сега са тъмни, променени.
Помним понеделнишкия ден.
Бе дъждовен, в тревите зелен.
В училище нямахме час.
Решихме целия клас
да направим купон във Иван,
а беше супер този план
и щяхме всички да избягаме,
вместо над уроци да залягаме.
Така и стана – до Борово с тролея –
7-"А" клас, включително нея.
Беше забавно и се радвахме здраво,
но тя се уплаши, тръгна направо.
Изпяла къде сме, щом срещнала класната,
а тя нареди ни: мен, нас - бясните.
В часа по български всеки мина
покрай нея, напсува я, седна на чина.
Тогава я мразехме – не ù говорехме.
Всички с нея за всичко спорехме.
Тръгна си завинаги тя,
случката остави в нас следа.
Забравихме дните на наш'то приятелство.
Запомни се само това предателство.
Когато напусна - съжалявахме
и... с отворени уста оставахме.
Никой не искаше да се стигне до там.
Как би се чувствал всеки сам? Сам!
Да, направи грешка.
Но нима това е нечовешко?!
Може вечер във леглото
да се е въртяла безсънно, защото,
ако можеше да върне дните назад,
щеше да е по-различен този свят.
Направихме така, че от нас
момиче, тук от първи клас,
да си тръгне в най–важната година,
когато приятели нужни са мнозина!
Затова... си отива от нашия клас.
Затова си отива от мен и от нас.
Последна капка към чаша лети,
а от очите ù вали, вали...
© Мария Страшилова All rights reserved.
