Тя
Тишината издигна стоманеносива стена
и зад нея остана душата – замлъкнало птиче.
Не разбрали защо, във конвулсии две рамене
на уплахата танца прощален заеквайки сричат.
И с прозрачния гланц на сълзата, която горчи,
се отлющи стаената болка, събрана с години,
а в герана дълбок на угаснали тъжни очи
се удави ненужното вече на никого синьо.
Почернелите облаци сплетоха яки ръце
и светкавица с подпис избра ѝ небесна килия.
Беше станала лека, по-лека дори от перце.
А следите ѝ вятър гробар бе започнал да трие.
© Мария Панайотова All rights reserved.
