Тя беше просто една...
Тя... безименно, непознато на никому момиче...
скиташе босо по мократа земя и търсеше спасение...
Беше спокойно, сериозно и гледаше все напред.
Може би искаше да немери нещо изгубено или отишло си...
А вън валеше... дъждът се изливаше и мокреше всичко...
вятърът духаше и носеше мечтите и наляво и надясно.
Дърветата се извиваха, листата падаха по земята.
Носеше се черен прах, и загрозяваше още повече черните стъкла на къщите...
Нощтта беше студена, тъмна, мрачна и бурна.
Сякаш Луната, Слънцето бяха изместени завинаги от бурята, вятара и дъждът...
Беше студено и тъмно...
По улиците нямаше жива душа,
всеки се беше прибрал на топло при семеиството си...
Но Тя... вървеше. Миришеше на буря.
Предчувстваше я, но сякаш това не я плашеше.
Вървеше без посока все така и за никъде не бързаше...
Носеше само една снимка... окъсана, намачкана, мокра...
Държеше я, вървеше, дъждът я мокреше...
Вятърът размяташе безмилостно дългите и коси.
От очите и капеха сълзи, които се сливаха със капките дъжд...
Тя... мислеше, спомняше си всичко...
Спомените не я напускаха, бяха прекалено болезнени...
Дъждът я успокояваше, тя не бързаше...
но защо ли да бърза? Няма къде да отиде,
няма дом, няма мечти, няма обич, няма име...
Има само една стара, намачкана снимка...
и спомени... много болезнени спомени...
Тя... крачеше бавно, плачеше заедно с вятъра
и дъждът отмиваше всичко...
Заличаваше следите й...
Тя... имаше старата, непотребна снимка...
смачкана, накъсана, но нейна...
Имаше и бурята... нощтта беше нейната сестра...
Бурята беше в сърцето и душата и.
Затова и не бързаше,
просто нямаше къде да иде,
и знаеше, че след себе си няма какво да остави...
Тя... беше просто една...
една от тълпата... една от всички...
Една, която нощта прибра, за да не страда повече...
скиташе босо по мократа земя и търсеше спасение...
Беше спокойно, сериозно и гледаше все напред.
Може би искаше да немери нещо изгубено или отишло си...
А вън валеше... дъждът се изливаше и мокреше всичко...
вятърът духаше и носеше мечтите и наляво и надясно.
Дърветата се извиваха, листата падаха по земята.
Носеше се черен прах, и загрозяваше още повече черните стъкла на къщите...
Нощтта беше студена, тъмна, мрачна и бурна.
Сякаш Луната, Слънцето бяха изместени завинаги от бурята, вятара и дъждът...
Беше студено и тъмно...
По улиците нямаше жива душа,
всеки се беше прибрал на топло при семеиството си...
Но Тя... вървеше. Миришеше на буря.
Предчувстваше я, но сякаш това не я плашеше.
Вървеше без посока все така и за никъде не бързаше...
Носеше само една снимка... окъсана, намачкана, мокра...
Държеше я, вървеше, дъждът я мокреше...
Вятърът размяташе безмилостно дългите и коси.
От очите и капеха сълзи, които се сливаха със капките дъжд...
Тя... мислеше, спомняше си всичко...
Спомените не я напускаха, бяха прекалено болезнени...
Дъждът я успокояваше, тя не бързаше...
но защо ли да бърза? Няма къде да отиде,
няма дом, няма мечти, няма обич, няма име...
Има само една стара, намачкана снимка...
и спомени... много болезнени спомени...
Тя... крачеше бавно, плачеше заедно с вятъра
и дъждът отмиваше всичко...
Заличаваше следите й...
Тя... имаше старата, непотребна снимка...
смачкана, накъсана, но нейна...
Имаше и бурята... нощтта беше нейната сестра...
Бурята беше в сърцето и душата и.
Затова и не бързаше,
просто нямаше къде да иде,
и знаеше, че след себе си няма какво да остави...
Тя... беше просто една...
една от тълпата... една от всички...
Една, която нощта прибра, за да не страда повече...
© Александра Матеева All rights reserved.
