Тя говореше
Тя говореше дълго – за неща от живота,
за любови, раздели, за сезони и филми...
Натъжи се, когато ѝ казах: оставам.
Но все пак се усмихна и преглътна сълзите.
Кой ли чакал е друго? Бяхме вече пораснали,
скрили в пазвите своите истински драми.
Тя говореше дълго – и звънтяха минутите ясно –
до безкрай, до тъга и до ранно здрачаване.
После паднахме – както се пада във рая.
Тя подаде ми ябълка, аз уморен я захапах
и зачакахме прошката – всеки по своя си начин –
коленичи мъжът, а до него приседна жената.
Казах: още съм тук, погледни ме през топлия хребет
на познатото рамо и подай ми душата.
Вече чувам приспивната песен на времето
и ме вика в пръстта мълчаливото “да” на тревата.
Ври солена година под капака на нашето слънце,
дремят тихи градчета под купола златен
и прегарят коси, колене и мълчания звънки,
и утихват ръце, побелели от чакане.
Но изтръгва се вик някой ден от гърдите ни болни,
от гърди на пушачи на билки и лишеи.
И след всичко, което за тебе не бях,
и след всичко, което запомних,
пак ще кажа: оставам.
Пак ще кажа: обичам те.
© Пламен Сивов All rights reserved.
