Тъга
Очите ми се пълнят със сълзи,
които никога не ще изплача,
невидимо в гърдите ми пълзи
обидата, че нищичко не знача,
защото в ревматичния ни свят
и в дните ни пространствено–абсурдни
за тебе съм случаен непознат,
а ти за мен си безнадеждно чужда.
Кажи, какво се промени?
Май раздели ни липсата на време
или пък водопадът от сълзи,
които си проляла огорчена.
И как сега превърнах се в това,
което цял живот безумно мразих?
Не зная - може би така
ще оцелея, за да те запазя,
ала това не ще да е живот!
Повярвай ми, ще дойде време,
когато ще те търся вместо Бог
и ти отчаяно ще търсиш мене,
за да живеем още миг в нощта,
която вероятно е опасна,
за да разтворим цялата земя
във себе си, и да угаснем...
© Ивайло Цанов All rights reserved.
