ТЪГАТА
Студът в очите ти до болка пари,
стопява любовта ми като бучка лед,
изтръгвайки я от недрата без да жали,
крещи в пороя оскотяла и от гнет...
На дъното дълбоко поляга за утеха,
за глътка въздух в гъстата мъгла
жадува сетни сили да се влеят в нея,
да извиси... злокобната тъма...
Тъга безумно силна... и бетонна,
затяга примка с точност на ловец
и ме премята в лудост монотонна,
обримчва ми очите... на слепец...
Неистово невидима е самотата,
и по-невиждащи са моите очи.
Щом ме е прегърнала тъгата,
ти нейна дъщеря ме наречи...
Аз нямам друг подслон без теб,
оставам там, в обятията нейни...
Утеха търся и в поредния куплет,
спасение във думите безкрайни...
© Деси Инджева All rights reserved.
