Тъгата на Венера
Мъгли с дихание ме носят
през слънчевия светъл град.
По снежинки крача боса,
а не чувствам хлад.
Сянка наполовина светла
с мен препуска през дъжда.
И слънцето кове ми клетка,
за да ме предпази от страстта.
Страстта, която ме изгаря,
Желанието да се къпя във роса,
да препускам сред тревата,
което би ме спряло да летя.
Аз трябва да се смея със звездите,
да се гоня с вятъра студен,
но да бъда земна - са мечтите
и да чувствам полъх хладен върху мен.
Човекът ме влече със своите чувства,
искам и аз като него да греша,
да се радвам на малките изкуства,
да нося във гърдите си душа.
Не искам повече далеч да бъда,
Далеч от този земен - чуден свят.
"Жена на слънцето" за мене е присъда,
тъй като човеците ги няма в слънчевия град.
© Преси All rights reserved.
