Тъжна действителност

Зад прозорците уютни в домовете ни безразлично стоим ,
заключен с тежки катинари-здрави, се таим.
Наблюдаваме какво от вън се случва – безучастни.
Поредна катастрофа-тежка, лек грабеж, убийство зверско - това е нечовешко.
Баща насилник, психично болна майка, шофьор пиян - това е много жалко.
В нашата държава всеки ден това се случва – обществото ни изгнило е изцяло.
Ще има ли справедливост, наказания, се чудя.
Ще продължим ли да се избиваме, недоумявам.
Всяка вечер в новините слушам, как някой се е отървал от смъртта на косъм,
за жалост малко „късметлии“ подминала ги е косата страшно лоша.
Всяка нощ се молим за спасението на душата.
Ужасно много млади вече са затрити, умишлено, в това се корени бедата.
Без капка жал един към друг, изкарваме си нож като в гетата.
Тъжно е, забравили че хора сме били.
Превърнати в бесни зверове, ограбваме самите себе си.
Човешкото, в каторжник,мъченик, разпънато е то на кръста-черен.
Поглеждаме към него, но уви,
eдна сълзица - искрена, не се отронва от сърцата ни - изгубени.