Тъжно...
сякаш чувстват дъжда отвън,
някак изведнъж
скриха се звездите,
и сам под Луната...
есенен пън.
Защо е тъжно?
Защо трепери твоя глас?
Не искам лоша дума
да застава нивга между нас..
А, вятърът... лудият,
излишен като че ли,
душата ми е по – дълбока от морето,
за любовта ми прости...
Небето тихо плаче,
със падащи звезди,
неми мъртвите дървета,
прощават се със своите листа,
така ли лесно,
се отронва и любовта...
И настъпва тишина,...
любовта ме измори...
нямам сили да обичам,
няма време пред Бог да се греши...
© Надя Георгиева All rights reserved.
