Разбъркам сутрешното си кафе
със старите си стихове...
Не помня, колко непосилна бе нощта и болката
на лунните пътеки.
По устните ми лепнат захар и печал -
гротескни усмивки, застинали в ъглите,
смеейки се без глас, маските се разпадат безчувствени!...
Някой отново извика моето име,
шумът на града, заличава следите от пясък...
Продължавам да пия кафето си...
през април вали тъжен сняг...
Тръгвам си... ...