Търся думите, единствено възможни
Речникът безпомощно мълчи
за думите, Единствено възможни;
Мълчи за тях и този свят навъсен,
макар че непрекъснато гълчи,
кога изискано, кога безплодно сложно.
Бих искал думите, ревниво търсени,
попили спектър от невиждана дъга,
да греят денем в цветове златисти,
обгръщащи душата с топлина.
Подобно точиците ирисни в очите
на най-обичната, Единствена жена.
В люлякови нощи да довеждат
съзвездия в сребриста светлина,
до днес оставали за нея скрити,
и тя, разтворила се неусетно в тях,
отрони с мъничка, невидима сълза
тъгата и стаения дълбоко страх...
Тъй както аз, загърбил дни сърдити,
отдъхвам си, притихнал на гърдите ù...
Бих искал думите ми да са птици странни,
в небето песенно родени - волни, страстни;
Мамещи, превръщащи в желани
мечтите за възможно женско щастие,
и тя да литва дръзка и прекрасна,
далеч от своите съмнения, терзания.
Тъй както аз, когато я прегръщам,
не искам на земята да се връщам!
Погалвам я. Целувам я. Говоря,
замесил ласки и слова, за кой ли път?!
А някой негодува в мен и спори,
че римите напевно уж текат,
но сякаш пак не са милувките, които
най-истинно жена да изрекат...
28.01.2014
© Людмил Нешев All rights reserved.
