Училището...
Училището...
на внучката ми Памела, която утре
за осми път ще влезе в училище, макар че едва ли
ще го разбере...
Когато майка ми, баща ми
заминаха за „място злачно”,
веднъж роднина ме покани
във селото ни, вече мрачно...
... До него пътят бе изровен
от Времето и дъждовете
и налетях на древен спомен,
как тук потропваха конете.
А път когато вече няма-
обрасъл с храсти и бодили,
и Бог дори не влиза в храма,
а само жаби и рептилии...
... Аз първо спрях се до „школото”
(така му викахме тогава)
и проумях безсилен „Злото”
в разсипаната ни държава!...
И спомних си, че ние тука
все идвахме от махалата,
ако намерехме пролука
от работата по нивята...
През лятото до късна вечер
с деца изпълнен беше двора
с игри и песни, и далече
кънтеше ехото в простора...
Два бора имаше пред входа
(отсечени сега отдавна!)-
подпираха те небосвода
и помнеха тук всяка тайна...
От каменна чешма водата,
неспир шуртеше денонощно;
до късна есен и цветята
цъфтяха дъхаво-разкошно...
... А днес Разрухата го гази
и даже своите руини
то няма сили да опази
във тия гибелни години!...
Налитат безпросветни орди
и в яростта си неграмотна-
с невежеството свое горди
го грабят в злобата безродна...
... Училище когато няма:
умира бавно и селцето...
Нали и опустява Храма
без богомолци под кубето!...
... Затварят се врати столетни,
а във порутените къщи,
с тук-там старици достолепни,
ни син, ни дъщеря се връщат...
А Господ си прибра и попа
(дори за миг не се замисли),
че тъй във края на живота
направи всички атеисти...
... Но кръчмата била последна
отнесена от ветровете,
оказала се непотребна,
че не останали мъжете...
... А днес във селото ми родно
е: „резерват за стари хора”,
тамянов дъх богуугодно
разнасят ветрове в простора...
Коста Качев,
14.09.2015.
© Коста Качев All rights reserved.
