Уханието на самотата
Усещаш единствено аромата на студената самота,
няма го уханието на сладкия и парфюм
и спокойното и лице, скрило от света цялата си красота,
вятърът отвява спомена и със скърцащ шум.
Няма ги черешовите и устни,
галещи нежно шията ти със своето дихание
и ръцете и, обвивали преди раменете ти,
сега галят струните и тъжни звуци разплакват душата ти.
И когато се събудиш, няма я топлината на тялото и,
само споменът тича през мечтите ти,
искаш да спреш времето, да задържиш образа и,
сего всичко е пепел, но не запали ли огъня ти?
Боли, когато дишаш, нали?...
Знаеш, че тя е там и свири тайнствена мелодия на старата китара.
Знаеш, че шепти името ти и пита се защо...
Боли, когато нараниш, нали?...
© Снежана Петрова All rights reserved.
