Уж натам, където бремето...
В прегръдката
на времето
съм впрегнала
Съдбата си -
каруца
с черни коня.
Поемам уж натам,
където бремето
се свлича
като мокра,
тежка броня.
Загърбвам
(лъжа себе си)
умора и безсъние,
но знам,
че някой ден
ще ми потрябват.
Цветя щом сложа
в гробове
с прискърбие,
сълзùте ми
от мъка ще набъбват.
Премръзнала,
ще свивам
с болка устните -
да замълчат
в покой минута
за последно.
Кръвта ми - лава,
ще изстива в вените.
Замлъкващо пулсирането,
ледно!
© Петя Кръстева All rights reserved.
