Времето плува във формалин.

И кожата му е сивкаво-синя.

Изчезващо бързо в кълбета от дим.

Загиващо... Вече загинало.

Вести от миналото, пристигащи късно,

изтрити внезапно, изтрити завинаги.

Ясно небе, но тясно пространство,

между стиснати силно ръце –

на унинието.

Сънят е проклятие, сънят е море,

без брегове; под карантина

е заключено в рамка пресушено сърце,

замръзнало в зимна картина.

Във центъра всичко виси без въже,

във центъра има

водовъртежи.

Във въздуха още лети цианид,

а душите ни стават на скреж.

Скрежта се състои от метални снежинки –

частици разпръснати стружки.

Които при вдишване стават на дим...

Нали така се живее наужким?