Уморено... до смърт... Очакване...
Уморено... до смърт... Очакване...
Петстотин двадесет и седем
въздишки отроних.
Постелята замръз(к)на от очакване.
Вятърът забиваше пирони
в прозореца. Вратата не потракна.
До атом се разпаднах.
На този миг в космичното въртене.
Обичаш ме? До лудост? Безпощадно.
Площада ме премина. До стаеност.
Сред зима огън. Съчка бях. Запуках.
Помахах на останките от пътя.
Димът в Небето ми е змей. Засука
от болката. Но още обич мътя.
И още чакам тихо да почука.
Излюпена Надежда да проплаче.
Не те обичам делнично. От скука.
А като празник виното. Гроздоберачо!
© Таня Георгиева All rights reserved.
