И ви гледам захласнато. Сякаш мравуняк – разбунен,
и колони от мравки се щурат, към края вървят.
Долу, в ниското слънцето ясно не ще ви целуне.
Своя делник загризали стръвно – комата баят.
И ви слушам напрегнато. Ближния уж ви е свиден,
но какво ако с присмех и злоба се чувства убит?
Всеки знае за колко продава се (някак не иде)
да показва любов. Тя е маска – поредният мит.
И летя над главите ви, и ме измъчвате. Тялом.
А в душата ми пролет запява, кълни слънчоглед.
И от кръста си с обич ината все пак ще издялам,
път към слънцето. Бяла надежда ме води напред...