(измислена случка)

За колко давате цветята? -
попитах възрастна жена.
Изглеждаше ми тъй позната
и озарена в светлина.

"Не се продават"- рече благо,
а после впи във мен очи.
Учителката си тогава,
видях пред мене да стои.

Една прегърбена старица,
а погледът и - светлина.
Букетите от ученици,
тя милваше като деца.

Целунах сбръчканите пръсти,
разбрал за грешката си сам.
Звънецът, спомени завръща
за първи стъпки в моят храм.

Вземах букет с пламтящи рози,
поднесох и го със сълзи:
Прости за глупавата поза,
светица си за мене ти!