Утопия на любовта...
 

Някога джапала ли съм боса по плажа, 
някога била ли съм едно с пясъка и морето.
Някога съзерцавала ли съм звездите,
отразени в дъното на морето.
Някога виждала ли съм слънчевите лъчи, 
пропити във всяко едно стръкче трева.
Някога чувствала ли съм капките дъжд,
кацнали върху всяко едно цветенце.
Но ти отведе ме, отведе ме в този свят, 
там където птиците са въздуха…
И никога не съм си мислила преди, 
че е възможно да плуваш в небето...
Независимо дали плавам или летя с теб, 
едно съм сега с небето и земята…
А някога се страхувах и аз не знам от какво, 
но днес съм тук с теб и всичко е толкова живо..
С теб небето, небето по-синьо е,
с теб слънцето, слънцето свети по-ярко.
С теб песента на птичката е по-звучна,
с теб вървя без да допирам земята…
И заедно аз и ти, обикаляме ли обикаляме,
хванати двамата, ръка за ръка,
съзерцавайки стъпките на залеза и изгрева,
и живота си така бих прекарала с теб…
Шепнейки си, говорейки, вървейки, 
ти да ми обясняваш света, аз да го усмихвам.
Без да има никакво значение дали 
всичко ще се промени или ще остане същото…
И дори да станем също като вълните, 
които преливат и отливат,
заедно ще изплуваме на брега отново
или ще се удавим в сбъднатите мечти…
в страната, която създаваме от любовта…