Увехнала шушулка
Като увехнала шушулка
се обрулих от дървото на Живота.
Силно залюляваше ме вятърът -
а не бях във безопасна люлка.
Миговете отминаваха ме във галоп,
а аз през сълзи само падах -
далечни викове и смехове свистяха,
докато в агония слушах ги и страдах.
Тогава...с нежна топлота
огря ме твоята усмивка,
в мен запали се искра, тъй бяла,
че моментално (някак)
подарих си аз почивка.
Съществувах ли - минавах
между хули, клевети, омраза.
Отдалечавах се и търсех само
малко волност, щастие, свобода.
Сега намерих ги завинаги, със теб.
И нека вечността да ни прегръща,
да ни разбива и разнася, и обгръща
из бъднината на Вселената могъща.
Ще устоим на всичко с мъдростта
на нас (от днес)... присъща.
© Цвет All rights reserved.
