В цедилото на мрака
Потрепват днес в цедилото на мрака
последните въздишки на светулките.
Спокойни бъднини ти още чакаш,
Родино, с плач надвесена над люлките.
Очите си изгледа за децата,
прокудени да търсят хляб зад граница.
Нещастните сираци на съдбата
с реликва тръгват - шепа пръст във раница.
Опитват те да пуснат жилав корен,
но тази шепичка не е достатъчна.
Животът, след дълбоката си оран,
не слънцето засява, а ... коматче.
Така разединени и далечни,
сънуват пак при теб че са се върнали.
Отдавна знаем истината вечна,
живота ни тя може да обърне.
Прозрял в Съединението силата,
народът мъдростта си завещал ни е.
Но ние сме войници Самуилови
на сто слепци с единствен зрящ останали.
06.09.2020
© Мария Панайотова All rights reserved.
