В домът на Баба... Но без Баба...
Празно е тук. Няма те вече.
Гледам объркано теб търся с очи.
Връщам се в миналото - адски далече
и още щастието ми там си личи.
Пусто. Студено. И празно.
Твоята усмивка не виждам.
Мразя това чувство омразно -
да боли, да горя, ненавиждам.
Няма те. А още си тук.
Из стаите усмихната ходиш.
Чувам твоя глас - най-любимият звук,
до мене все още ти бродиш.
Домът ти остана самотен.
И страда за теб - като нас.
Спомен красив, но сиротен.
Спомен за теб - всеки миг, всеки час.
Гледам объркано теб търся с очи.
Връщам се в миналото - адски далече
и още щастието ми там си личи.
Пусто. Студено. И празно.
Твоята усмивка не виждам.
Мразя това чувство омразно -
да боли, да горя, ненавиждам.
Няма те. А още си тук.
Из стаите усмихната ходиш.
Чувам твоя глас - най-любимият звук,
до мене все още ти бродиш.
Домът ти остана самотен.
И страда за теб - като нас.
Спомен красив, но сиротен.
Спомен за теб - всеки миг, всеки час.
© Петя Терзийска All rights reserved.
и разбирам как се чустваш и си го показала по страхотен начин 
