В дръзката пролет на живота
светлината твърде силна е.
Опиянен, ти тръгна с охота
да пресичаш дългите му мостове.


Нарами си торбата с надежди,
напълни си сърцето с мечти,
че нищо лошо не предвиждашe,
на тази възраст кой да те вини?


Но попрекрачил вече в късното лято,
младежът мечтател в теб остаря.
Не малко несрети, когато
житието ти пред прага  довя.


Като стомана животът в свойте пещи те кали.
Научи те всеки удар да преглъщаш.
Но вътре в теб не спря да боли,
през рамо кога се обръщаш.


Срещна по пътя завистливи душици.
Подли предателства. Разни борби.
Погледи, вперени в чужди паници
и лицемерни хорски очи.

Зарови дълбоко аршина голям,
с който мереше бъдеще светело.
Оставиха хората грозен нишан
върху сърцето ти самотно и клето.


Най-големите болки от свои пое
и отхвърлен като бездомните псета,
замени доверчивостта на малко дете,
за нерви като параходни въжета.

Посребрява косата ти, клетнико беден.
Болки много ти даде света.
Но ти,  до деня си последен,
ще му връщаш напук доброта.