В душата ми – мотика, търнокоп ли...
Строих от стиховѐ въздушна кула –
мечта за знаме, бойници излишни.
Бодливи, като песъчинки – жулят,
пак думите... Летата ми предишни.
А всъщност и морето не обичам,
Балкан ми дай на мене, коренища.
Къпини, сипей, мургаво момиче –
с което не приличам си по нищо.
Полето с лавандулите мираж е,
до смърт, до болка липсват ми елите.
Небето на орлите да разкаже,
дали за мене вятърът го пита.
В полето много мъчно се живее,
в душата ми – мотика, търнокоп ли...
И сáмо вечер чайникът запее,
та с мирис на липа да ме постопли.
Носталгията котката заприда,
навива се тъгата моя... Всуе!
В съня си под салкъмите ще ида –
ще викна чак до Бога – да ме чуе!
© Надежда Ангелова All rights reserved.
