В ехото на пролетна камбана
Есента си тръгва недолюбена.
Слънцето е уморено, сляпо.
Вятърът разнася бясно клюката,
че е имал нещо общо с лятото.
Време е да си запаля огън.
Не че под клепачите не па́ри.
Но небето как...
С какво за бога да го нарисувам, да е шарено?!...
Чувството за зима е измамно.
Миниатюрен нокът на кутрето.
Прави се или не вижда мама
стръкче сняг в косите на детето си.
Този път изпращам друга есен.
Кучето не лае след кервана.
Ще отгледа вълк, а аз – последна песен
в ехото на пролетна камбана.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
... аа, чай ще пийна! Благодаря ви, Наде, Таня.
