В името на... Господ
***
"Разбра ли вече?
Всичко се върти
с нетърпение.
Аз не съм вече бог
и друг се шири
в моето имение."
I
Да ти разкажа ли...
(пък току-виж се върнеш)
за болните ти стаи...
където в недоспиване кревата те души на завет...
и се смъкваш... всмуква те... не те разбужда...
А стените тежко стягат пипалата...
втория кобур на автомата...
който празнеше пороите барутни
на безумните ти до отмала мисли...
докато не бе притиснат още
до без въздух от тавана, принизен до под земята...
II
Няма болест...
Всички тържествуват...
трансформиран си и ти... и детските завивки...
Някога кърмата бяха пили...
и от пелени пораснаха големи...
да те топлят вместо гръд най-свята...
Днес от тях остана пухен тътен...
на зарята в чест на смърт греховна...
Ала ти ги даде с хъс наплашен...
с тях повит се закова в съня си...
да избягаш уж... страхът е мощен...
И попадна там...
където всеки ствол се гъне...
всеки клон е вече скършен...
корените са размътили покоя...
и капани стават за онази, дето
всяка тухла тръгнеше от жажда...
да поеме дъх... че искаше да бъде...
Но не знаеше... отде да знае...
че додето пъдеше съня от тебе...
болестта ти я направи слаба...
и изнемогваше свещената й вяра...
III
А там отвъд... зад тухлените ризи на кафеза...
се пулеше в зародиш бог стоманен...
и той бе вече първообраза тотемен...
на спящите, с души в стени вградени...
А Господа... ненужен вече...
Тоз, дето с кал запълни пустите утроби...
да имат лик негоподобните му кукли...
да се усмихват с репетирана смиреност...
Онзи... грешния... родил убийците си хищни...
от слепите им длани бе изкусно моделиран
във безформено плашило...
Че калта е вече твърде крехка да ги носи...
нужни бяха рани, да запазят лика първороден...
Затова бетонени лица отляха...
без усмивки...
и без дъх Господен!!!
© Арлина All rights reserved.
