"В името на розата", неуморно те търся
и пепелта розовее във споменни пръсти,
от които сипе се на капки смях бисерен
на грижовно спасителна, бяла месечина,
кацваща тихо, със сиротно присъствие
и с око немигащо на видения, разравяли
жар отпреди, на кървяща, прераждана рана
и жадно очакваща, незаключена вратня...
В името на прозата, неуклонно се кръстя
с думи железни, паднали, чакани на място,
като отдих на собствен, спасителен остров,
където кацат сиротни, оклюмани врани, ...