В комфорта на топлата... кал
Дали бе сляп, или пък заслепен?
И искам ли въобще да зная?!...
Свинята иска кал, а не сатен,
в кал иска да си се въргаля.
А аз, наивница, постилах небеса,
мечти рисувах и поеми писах.
Така надменно им се подигра,
че в първия момент се слисах...
Излъскала бях рицарски доспехи,
в кураж и доблест да те облека,
оказаха се твърде тежки,
за твойта дребничка душа.
Простих си. И друг път съм грешала,
помислих си, че имаш потенциал.
Не съжалявам за каквото съм ти дала.
Оставям те, покрит със топла... кал.
© Ива ВалМан All rights reserved.
