В лабиринта
Забегнаха те някъде в безкрая
спомените,чувствата и мислите.
Отекчена, любовта нехае-
тя- родилката на вечни истини.
Някъде се запиля тъгата.
Радостта откраднаха завистници.
Илюзия уби мечтата.
Животът люби се с измислици..
Прошката напусна небесата,
но приземи се на лъжлива писта.
Смъртта открадна святостта в тъмата,
лукавството лукаво се усмихна.
Мъдростта изгуби се в тълпата.
Глупостта представя се за нея.
Прахът забули синевата.
Тревата бори се да оцелее.
Но Вярата с адрес е на Земята.
Тя постоянно тук ще си живее.
В беда раздава свойто злато
и кани всичките при нея.
В студа запалва бащино огнище,
с жаравата на обичта да сгрее.
Превръщат ли Човекът в нищо,
Вярата за него ще милее.
© Виолета Томова All rights reserved.
