В мечтите ù - Слънце...
Затвориха я... Сякаш птица в клетка.
Не я попитаха дали така ще е щастлива.
Провесиха над нея няколко опушени тавани
вместо небета... ако реши да литне...
Просто да се срутят,
след тях мазилката на пепел да остане.
И задушаващо, надвесиха небето.
(Притиснаха го с камъни навярно).
А под нозете ù - не беше лесно –
Земята се роеше... на парчета.
Зазидаха прозорците.
Превърнаха ги във долапи –
за мръсни ризи, и мечти-убийци -
във тях заключени с катанци,
да не пропускат никак светлината.
По ъглите на тъмната ù стая-клетка
напускаха и паяци – пазванти.
Не спеше на легло...
Пружина стара, дървена решетка.
Наметната с проядена жилетка,
(и в ролята на одеяло).
А стаята не беше много тясна.
Но липсваше ù въздух, за да диша.
Годините вървяха неизбежно,
задвижвани от скрита центробежна сила.
А тя самата – как да се накаже?!
За времето, останало отвъд стената.
Не можеше. Ръцете не държаха.
Опита със лъжица да копае...
Но сили нямаше да мине там, оттатък.
И там на воля пак да си мечтае...
Подгизнали, завивките кървяха.
Поемаха излишна влага, плесен.
И в мрака нищо друго не остава,
освен да чака светлината.
Не... Претръпнала, не ù тежеше самотата.
Дълбаеше, не виждайки небето,
и слънце, за което дълго бе мечтала –
единствено за нея то да свети...
© Нели All rights reserved.
!