В моята вселена
Не искам да те залича от паметта си,
не от вихрушката на тая есен луда,
не от шепота на пясък златозърнест,
не от полъха на свежите цветя,
нито от полъх лют и снежен.
Във изворите ще се смееш и ще светиш
сред песента на златните листа,
изповед на изгорялата трева.
Ще усещам твоя глас -
нежна песен на крайпътните дървета.
И в такава хищна, звездна вечер
над света, във моята вселена
волна, уморена
от любов, ще паднеш повалена.
В прегръдката на вишневия цвят,
като кървава балада ще напомня,
че безличен ще е твоя свят,
ако моят лик остане незапомнен.
© Милица Игнатова All rights reserved.
