В мрака не е страшно
И колко нощи бели вече чакам го, да свирне,
под малкия прозорец, позакнижен с вестник стар?
Къде си мое детство, парцаливо и немирно?
И старите приятелства ли слагаш на кантар?
И кой е кантарджията? Годините предишни?
Лицата остарели, поотслабващия слух?
Гримасите ни смешни от откраднатите вишни,
чак днес от тях присвива ни стомахът, както чух.
Дори да драска времето отвън стъклото прашно,
навярно спим унесени... Кой много пил, преял...
И само аз не спя, но вече в мрака не е страшно,
защото чакам свидния, на детството сигнал...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
