В мълчание
Татко, ти умееш да мълчиш,
през живота мина във мълчание.
Мълчаливо радваше се и
днес мълчиш във своето страдание.
Искаш ли със мен да помълчиш?
Ще полегна в скута ти с мълчание.
Ти ще скриеш своите сълзи,
аз ще стисна зъби в отчаяние
да не виждаш колко ме боли,
нито как проклинам пребледняла
на живота тежките лъжи.
Да се раждаш смисъл няма, няма.
Само болка, само страхове,
колене и лакти наранени...
Татко, татко, твоите ръце
толкова са ледено студени….
Толкова студено е край нас,
даже и в зениците на мама.
На Живота в зиналата паст,
прегърни ме татко, като пред раздяла!
© Росица Петрова All rights reserved.
