В нощта на лунното цвете
Виолетов воал над нощта бездиханна,
бледи сенки в гората безлистна танцуват,
тъмнината смолиста, приятел отдавна
лунен образ във алени багри рисува.
Нечестивите властват над пламък среднощен,
в сън кошмарен превръщат мечти съкровени
и макар господари на сили тъй мощни,
слънце ярко ги гони далеч мигновено.
Затъмнен е умът ми от страх вледеняващ,
болка черна се спуска пред поглед разплакан
и изгарям и тръпна в студа покоряващ,
няма кой да прости на духа ми белязан.
Скъпоценни лъчи от сърцето струящи,
пътя мой безпосочен мъждиво огряват.
Уморена вървя под звездите блестящи,
виждам своята цел със решимост узряла.
Да продам вечността, де да можех на Мрака,
стига твойто сърце с моето да запее
и до края на дните ще чакам аз знака
ангел бял да прегърна, в едно да се слеем.
Океан от лъжи ме отнася дълбоко,
звезден прах се посипва от етер индигов,
укротената буря ме вдига високо
ето, райските порти след миг ще достигна.
В небесата пламтящи по залез рубинен,
хвръквам с вяра мъждива в човешката воля
и оставям земята- самотна пустиня
пепел сива загърбвам, летя и се боря.
Привидения в танц се завихрят отново
огън дръзко гори на поляна в гората,
необятните дни – натежало олово,
лунен цвят разцъфтява в момент от позлата.
Безразличие спъващо, липсва причина,
падам-ставам разтапям леда непробивен
Светлоносец ми казва "Търпи, ще премине!"
Ала лее се дъжд в есента ми проливен.
И се моля пороят кръвта да отмие,
фалша лъскав навред отведнъж да разбие.
Поражение срамно душата ми свива,
болки, белези вече не ще да скривам.
Продължавам нататък напук на войната.
Нощ и ден непрестанно в гърдите се борят.
Любовта безгранична е моя отплата,
зарад туй че не спирам с Всемира да споря.
© Мария Митева All rights reserved.
