В някоя друга вселена
В НЯКОЯ ДРУГА ВСЕЛЕНА
Тя се беше смалила до късче небесна забрадка,
избеляло под жаркото немилостиво светило.
Мама бавно потъваше в бледите сенки на залеза.
С мълчалива усмивка, от която боли и е криво!
И какво ли отнасят със себе си нашите майки –
може би премълчаната болка да носят живота,
най-безсънните нощи, тревогата, тъмната тайна,
че децата прохождат и тръгват – дори с неохота.
А след нея да тичам не мога, да нося бохчата.
Вечността е заблуда, защото смъртни са хората.
От живота ми колко остана – напразно похарчен,
щом краката ми спъва соленият дъх на умората?
И защото с десницата щедра навярно броил е
всички мигове Бог и които е нужно да помним.
Миг любов, на смирение, даже миг на безсилие,
миг от детството, в който страхът ни е още бездомен.
Тишината полага дланта си на моето рамо,
и лекува душата ми с кратка и хладна милувка.
Ние някога пак ще се срещнем из космоса, мамо –
две – за кратко поспрели, искрици – преди да избухнат.
© Валентина Йотова All rights reserved.
