В НЯКОЯ ДРУГА ВСЕЛЕНА
Тя се беше смалила до късче небесна забрадка,
избеляло под жаркото немилостиво светило.
Мама бавно потъваше в бледите сенки на залеза.
С мълчалива усмивка, от която боли и е криво!
И какво ли отнасят със себе си нашите майки –
може би премълчаната болка да носят живота,
най-безсънните нощи, тревогата, тъмната тайна,
че децата прохождат и тръгват – дори с неохота.
А след нея да тичам не мога, да нося бохчата.
Вечността е заблуда, защото смъртни са хората.
От живота ми колко остана – напразно похарчен, ...