В по-дълбоко небе
Поемам си въздух дълбоко, дълбоко...
И спускам се долу, на тъмно.
В небето под черните грапави острови.
Дано там е по-малко плътно.
Дано в паметта си открия причините
за тази задушна тревожност,
която ме спира през всичките дни
с въпроса си: Е ли възможно
да бъда човек и небе едновременно
през призмата кална на времето?
Небето е плитко, почти до колене.
Но що от това, щом е бреме
да идвам и тръгвам отвсякъде празна?!
С душа, обгорена до кости.
И с дреха, тъй грозно пропита от рани,
че питам: Ще стигнат ли плоскостите,
в които чертая по малко от себе си
в проекти почти бездиханни.
Самотно е, въпреки някаква нежност,
която за малко нахрани ме
с надежда и горест - едва припозната
подобност, безсмислено плаха.
Дали зад огромната зейнала пропаст
ще стигне на мислите махът?
И ето, пропадам до дъно по-сляпо.
Под грапаво черните острови.
Избирам небе по-дълбоко за стряха.
Но не искам да лея основи.
© Нели Дерали All rights reserved.
