Поемам си въздух дълбоко, дълбоко...
И спускам се долу, на тъмно.
В небето под черните грапави острови.
Дано там е по-малко плътно.
Дано в паметта си открия причините
за тази задушна тревожност,
която ме спира през всичките дни
с въпроса си: Е ли възможно
да бъда човек и небе едновременно
през призмата кална на времето?
Небето е плитко, почти до колене.
Но що от това, щом е бреме ...