В рубинената твоя сянка
По стъклената чаша няма блясък,
а – кървава следа, пукнатина...
Но нищо, всяка вечер с крясък
ще вливам в нея мойта празнина.
По гърлото ми ще засядат остри
парчета и отломки задушаващи.
Но нищо, може би след две, след три –
ще бъдат нужни, а не разрушаващи...
Защото чашата не важи, а душата,
която е намерила подслон
във празнотата на стъклото ѝ,
а във звънът ѝ – чакан унисон.
Отпивам бавно сам и си мечтая
че казал съм: „Наздраве!”, а и ти…
Как този сън не мога да забравя
и като кървав ритъм в мен тупти.
Но изхабен е погледът в очакване
на твойто отражение далечно.
И как поредното „посрещане”
сбогува ме със образа ти вечен...
Разливам тихо вино във тъмата…
И мислено чертая дълъг път.
ей там – покрай пукнатината,
но все далеч от твойта топла гръд…
По стъклената чаша няма блясък.
Следи от теб едва откривам…
Но нищо, всяка вечер с трясък
аз няма да престана да почивам…
…в рубинената твоя сянка…
© Lacumparsita All rights reserved.
