По стъклената чаша няма блясък,
а – кървава следа, пукнатина...
Но нищо, всяка вечер с крясък
ще вливам в нея мойта празнина.
По гърлото ми ще засядат остри
парчета и отломки задушаващи.
Но нищо, може би след две, след три –
ще бъдат нужни, а не разрушаващи...
Защото чашата не важи, а душата,
която е намерила подслон
във празнотата на стъклото ѝ,
а във звънът ѝ – чакан унисон. ...