По стъклената чаша няма блясък,

а – кървава следа, пукнатина...

Но нищо, всяка вечер с крясък

ще вливам в нея мойта празнина.

По гърлото ми ще засядат остри

парчета и отломки задушаващи.

Но нищо, може би след две, след три –

ще бъдат нужни, а не разрушаващи...

Защото чашата не важи, а душата,

която е намерила подслон

във празнотата на стъклото ѝ,

а във звънът ѝ –  чакан унисон.

Отпивам бавно сам и си мечтая

че казал съм: „Наздраве!”, а и ти…

Как този сън не мога да забравя

и като кървав ритъм в мен тупти.

Но изхабен е погледът в очакване

на твойто отражение далечно.

И как поредното „посрещане”

сбогува ме със образа ти вечен...

Разливам тихо вино във тъмата…

И мислено чертая дълъг път.

ей там – покрай пукнатината,

но все далеч от твойта топла гръд…

По стъклената чаша няма блясък.

Следи от теб едва откривам…

Но нищо, всяка вечер с трясък

аз няма да престана да почивам…

…в рубинената твоя сянка…