В ръце и в ретроспекции
/на всички отминали приятелства,
най-много - на Бени/
Понякога се сещам за старите приятелства
носталгия
припомням си какво е значело завинаги
тогава
не че нямам и „завинаги“ сега
и крайна честност в името на любовта
и искреност
не се залъгвам, че ми е залипсвало
и знам
не съм излъгана
не съм излъгала и аз
и честността живяла е във нас до край
познавали сме се до ъгълчетата в очите
знам
да, знам че до последната си дума сме били открити
спомням си за старите приятелства,
но не със срам
и не с желанието да ги връщам
и не с мотива тяхната реалност да изпитам пак
макар че вече ми се виждат нереални
като чужди снимки
като сцени на добре познат
забравен във „отдавна“ филм
изглеждат ми на друга личност, сякаш
не мои
с усета на спомнено преди прераждане
на друг живот, на други роли
най-вече спомням си прегръдки
и много трудно - специфичности на глас
забравям стъпки
ала помня колко
и какво е значело уют за нас
да знаеш, че във чуждото сърце си сигурен
и вкъщи
и тогава млъквам
и се вглеждам във ръцете си
най-вече
в търсене на отговор
в сегашната си форма
знам - каквото беше - беше
и не съм излъгала
не съм излъгана и аз
и чисти са ни всички сметки
до там
че да не се познаваме
едно необяснимо-странно „вече“
и пак поглеждам към ръцете си
в сърцето всичко ми е ясно
нищо повече
и не по-малко
каквото беше - беше
виждаш ли, и бе прекрасно!
И после е нормално
всички да си заминаваме
неусетно
невъзможно-предсказуеми
и непонятни
за момента
за самите себе си
и когато се присетим
си припомняме
за старите приятелства
„завинаги“, реалност и носталгия
- къде сме.
© Северина Даниелова All rights reserved.
