В шепота на здрача
Във здрача, дето сенките се сливат,
аз търся рими скрити и далечни.
А вятърът в листата тихо пита
за думи топли, искрени и вечни.
Звезда премигва — спомен ли, сълза?
Небето в мен отваря се на рана.
Над сънните дървета тишина,
виси като забравена покана.
И сякаш в този шепот на нощта,
аз чувам ехо от една дилема.
Обичал ли съм истински жена,
възпявал ли съм нея във поема?
А може би във този тих покой,
аз кротко съм открил една пътека.
Че любовта е вечен зов, безброй
мечти, присъдени са на човека.
И всяка стъпка в този тих покой
е истина, родена в самотата.
Дали е бреме звездният безброй,
или е дар, наложен от съдбата?
© Бончо Бончев All rights reserved.
