В следобеда на думите ѝ
В следобеда на нейните думи
той намира пристан ленив.
Плавно минава кроткият юни
по брега насечен, пенлив.
В тишината под клони надвесени
две очи са вперени в теб,
като в сън са нежно унесени
та не чу. Тя не каза ли Феб?
Тя не каза ли, че вижда коне
като дъжд да потропват в нощта?
Че реката шепти на поле.
Да. Така е. И водата има душа.
Тя не каза ли...
А от пейката побираща целия свят
хоризонтът в шепи се скри.
- Някога лоша и неправа аз бях.
- Минало е. Аз искам настоящето ти.
© Анелия Тушкова All rights reserved.
