В старата къща
Една къща стара и полусрутена,
където няма ни маса, ни стол.
Една ограда, от дъждовете порутена,
подпряна на стария ствол.
Там спомени, като прах разпиляни,
събират се в ъгъла крив.
Само черджета две на пода постлани,
светят във мрака тъмен и сив.
Две сенки от прозореца греят,
сякаш има някой в стаята там.
Две тела в едно ще се слеят,
а после всеки ще тръгне сам.
Далеч от хората ний сме побегнали,
аз и ти под стряхата скрити.
Там на терасата тихо поседнали,
ръце преплели и устните впити.
Постояхме, помълчахме сами,
после часовникът теб те зовеше.
Аз си тръгнах с насълзени очи,
тази, кратката, среща много болеше.
Ти също тръгна забързан в свойте дела,
целуна ме плахо по устните ти.
Обърна се и ми махна с ръка,
като ми каза ,,ще те обичам винаги''.
И сега с болка си спомням за дните,
когато сенките на прозореца бяха.
Как влюбено гледахме се в очите,
там в къщата, под старата стряха!
© Иваничка Петкова All rights reserved.
