В сянката на сонетиста...
В сянката на сонетиста, пред когото и най-упоритите сонети си подвиват опашките
малката русалка от съседната приказка
Препълни ли Нощта с хининово кафе,
студено като смърт, небесната си чаша,
послушните вълни тя с глас ще поведе
към пясъчния бряг за късната им паша.
Ще седне сам-сама и зов ще се отрони
от прелестна уста - къс хладен изумруд
и бяла от тъга луна ще претърколи
по люспи от сребро солени капки студ.
Едно небе над тях, под тях една земята,
но помежду им пропаст сякаш необятна,
че нейният любим во век е прокълнат
къс хладен изумруд с дъха си да не стопли,
затворник до живот в човешкия си свят.
И само в късен сън ще драскат тихи вопли
клепачите самотни…
Докато сърпът лунен нощта не посече
и в морския им дом вълните повлече
Нептуновият зов.
И призрачен Денят от горест побелее,
че пак за кой ли път сърце му ще пустее
без Нощната любов.
© Росица All rights reserved.
