В тишината шепа прах
Звънтеше бялата камбанария.
Навярно биеше за упокой.
Отекна ехо в старата кория,
но кой да чуе днеска, няма кой.
Проскърца порта, после и прозорец
и слезе бяла, снежна тишина.
Затрупа път и къщите без хора
и влезе в църквата като жена.
Не пална свещ, дори не се помоли.
Как галеше иконите с ръка!
От мъка ли се свлече ничком долу,
защото спря на времето мига.
Би вятърът камбаната последно.
Тя после се научи да мълчи,
а той си тръгна болен и приведен,
с най-тъжните, от тъжните очи.
Доразпиля си къщите селцето,
ни птица, ни човек се в него спря.
Остана само църквата да свети
и в тишината – малка шепа прах.
© Ани Монева All rights reserved.
