В трето лице
Той не иска да бъде известен,
нито иска да бъде поет.
Не разбира защо е харесван -
нещо някъде не е наред.
Тази болка, разбила сърцето му,
явно другаде също вреди...
И обърква главата му (временно),
щом така смело рими реди.
Не зависи от него, той знае -
за това няма как да греши.
Ала пустите рими не траят -
все повтарят "пиши, де, пиши"!
И той пише. Какво да направи...
Всяка мъничка капка тъга.
Не реди, не брои, не поправя -
както идват, записва така.
Но това не го прави поет, де...
Просто пѝсар. Или стенограф.
За да бъде пред себе си честен,
знае колко тежи. И е прав.
Някой ден ще си спомни отново
да се смее, да бъде щастлив...
И тогава реденото слово
ще си тръгне, щом спре да боли.
