в тъмните очи на залеза
В покой животът си обгръщам.
Смалих се - нямам вече сили...
Омръзна ми от кръстопъти -
не искам помощ, ни разбиране.
Напразно сутрини посрещам,
когато мракът ме проклина.
Небето премаля в нозете ми,
потъвам в залеза завинаги...
Напразно чаках път безкраен
и мислех - ще живеем вечно...
Не виждах гаснещите клади
във ежедневните пресечки.
Смирена учех се да стана,
със кръв белязала душата си -
сърцето ми забрави жаждата.
Разлях си огънят в блатата.
Живях в машина за убиване,
в сговора хладен на търпението.
Завърших в гола недомисленост,
като потръпване на времето.
Излизам от града на ангелите,
меланхолична и студена...
И пъпната си връв прерязах
като вълчица преродена.
Във сенките сега се крия -
във ехо на родилен писък.
Духът ми е косач пустинен
във тъмните гърди на липсата.
© Дакота All rights reserved.
